play |>

are you out there?
are you gonna find me?

Стоп кадър.

Тази вечер Re:tv спря да излъчва. Пиша го не защото е тъжно. Това е ясно на всички мислещи. Пиша го, защото някой ден, когато се връщам назад и мисля за нещата, може би ще видя много повече отколкото виждам сега. А това може да е важно.

шеста.

навън искаш всичко.
във водата се бориш за всяка глътка въздух.
life can be really simple.

пета.

хлапето ме провокира с това.

клавиатурата, като уста. клавишите - като зъби.
да си говорим <не е равно> да си попишем.

четвърта.

мъглата се е наместила уютно в тунела. така стоповете на автомобилите пред мен изглеждат призрачни... нещо като кадър от lost highway. докато burial изпълват купето със звуци си представям...

flying sometimes

Отгоре всичко изглеждаше мъничко. Малки, нищожни точици, объркани душици, чиито безсмислени проблеми се изпаряват бавно на лятното слънце за да попият в облаците и после да ги полеят отново с дъжда. Нищо в природата не се губи.

Мислеше си как от лъскавата рамка на прозореца на 102-я етаж облаците наистина изглеждат красиви и близки.

- Нали не мислиш, че това те доближава до Бога?

- Млъкни!

- Това са само облаци.

- Не са просто облаци. Това са моите облаци. Сам ги повиках.

- И сега какво?

- Нищо. Красиви са и просто искам да ги гледам.

- За това ли си се изправил върху рамката на отворения прозорец?

- Млъкни! Ти си само глас в главата ми. Не съществуваш!

- А главата ти не съществува ли?

- Съществува, разбира се. Не съм толкова луд! Казах ти да млъкнеш!

- Тъпо е, че говориш с някой, който не съществува.

- Мхм.

- От друга страна, напоследък стана модерно изказването, че всичко съществува само в главите ни.

- Ти нямаш глава! Това е моята глава!

- Забелязвам, че мислиш с твърде много удивителни. Това не е добре. Особено ако си стъпил върху рамката на отворен прозорец. Успокой се.

- Виж, едно перо от гълъб.

- Да.

- Носи се. Красиво е. Перо в облаците...

- Това е само едно перо.

- Сляп си, като тъпа къртица! Като бобър, в прекалено хлориран басейн!

- Аз съм само в главата ти, забрави ли? Използвам твоите очи. Освен това къртиците не са тъпи.

- Искам да съм лек като перце.

- Защо?

- За да се нося.

- Знаеш ли, още Галилей е доказал, че телата падат с една и съща скорост независимо от масата си.

- Наистина ли???

- Да.

- О.... очарователно....

трета.

тя е седнала на стол пред къщата. пред нея - път. третокласно междуселско шосе, със скапан асфалт и изпълнение, специално предназначени да служат вярно на авторемонтната индустрия. на лицето й е изписано смирение. годините са минали през нея и са оставили дълбоки следи по това лице, което посреща и изпраща отминаващите автомобили. само 35 километра делят света й от големия град, но те водят до друго измерение, в което спокойствието е състояние на ежедневието. докато подминавам, усещам как пресичам стената й от самота, а шосето е влака на преминаващия пред очите й живот. тя чака. ден след ден след ден...