пета.

хлапето ме провокира с това.

клавиатурата, като уста. клавишите - като зъби.
да си говорим <не е равно> да си попишем.

четвърта.

мъглата се е наместила уютно в тунела. така стоповете на автомобилите пред мен изглеждат призрачни... нещо като кадър от lost highway. докато burial изпълват купето със звуци си представям...

flying sometimes

Отгоре всичко изглеждаше мъничко. Малки, нищожни точици, объркани душици, чиито безсмислени проблеми се изпаряват бавно на лятното слънце за да попият в облаците и после да ги полеят отново с дъжда. Нищо в природата не се губи.

Мислеше си как от лъскавата рамка на прозореца на 102-я етаж облаците наистина изглеждат красиви и близки.

- Нали не мислиш, че това те доближава до Бога?

- Млъкни!

- Това са само облаци.

- Не са просто облаци. Това са моите облаци. Сам ги повиках.

- И сега какво?

- Нищо. Красиви са и просто искам да ги гледам.

- За това ли си се изправил върху рамката на отворения прозорец?

- Млъкни! Ти си само глас в главата ми. Не съществуваш!

- А главата ти не съществува ли?

- Съществува, разбира се. Не съм толкова луд! Казах ти да млъкнеш!

- Тъпо е, че говориш с някой, който не съществува.

- Мхм.

- От друга страна, напоследък стана модерно изказването, че всичко съществува само в главите ни.

- Ти нямаш глава! Това е моята глава!

- Забелязвам, че мислиш с твърде много удивителни. Това не е добре. Особено ако си стъпил върху рамката на отворен прозорец. Успокой се.

- Виж, едно перо от гълъб.

- Да.

- Носи се. Красиво е. Перо в облаците...

- Това е само едно перо.

- Сляп си, като тъпа къртица! Като бобър, в прекалено хлориран басейн!

- Аз съм само в главата ти, забрави ли? Използвам твоите очи. Освен това къртиците не са тъпи.

- Искам да съм лек като перце.

- Защо?

- За да се нося.

- Знаеш ли, още Галилей е доказал, че телата падат с една и съща скорост независимо от масата си.

- Наистина ли???

- Да.

- О.... очарователно....

трета.

тя е седнала на стол пред къщата. пред нея - път. третокласно междуселско шосе, със скапан асфалт и изпълнение, специално предназначени да служат вярно на авторемонтната индустрия. на лицето й е изписано смирение. годините са минали през нея и са оставили дълбоки следи по това лице, което посреща и изпраща отминаващите автомобили. само 35 километра делят света й от големия град, но те водят до друго измерение, в което спокойствието е състояние на ежедневието. докато подминавам, усещам как пресичам стената й от самота, а шосето е влака на преминаващия пред очите й живот. тя чака. ден след ден след ден...

втора.

той стои на кръстовището. тъмни очила, светлоотразителна жилетка, фуражка, палка с която потупва десния си крак и предизвикателна поза. ние сме от другата страна на светофара, със светнати фарове и безразлично гледащи флуидите комплекси струящи от тъмните му стъкла в мрачния предиобед. гондор vs. мордор. "да изчезнеш за 60 секунди" vs. "да висиш цяла сутрин". сивото на изгорелите газове побеждава електриковожълтозеленото отегчение, но дава жертви. във взаимната ни ненавист има само една разделителна линия в три цвята - червено, жълто, зелено.

първа.

от днес започвам серия от снимки. те няма да са тук. нито някъде другаде. ще присъстват само с коментарите си.

дъждът започна изведнъж. беше просто шум в прозореца, който натрапчиво зае свободния въздух в стаята. всички пренаредиха плановете си, като включиха в тях чадър, такси, кола, или просто по-близка дестинация. в петък, в пет часа следобед успешно планирахме как да се спасим от измиване, след което светнахме лампите. за кратко бяхме отбор сухолюбиви "чао"-та.

Всяка една неделя

Трета, втора, десен мигач, светофар...
Уикендът бавно ме изстъргва от подметките си, изтърсвайки прашинки умора по мръсната ми кола. Времето пак мина като сън. Кратък, но напоителен с усмивки, хора, бърбън и вино... Събуждам се с парещи клепачи и само успявам да си направя кафе, което да изпия набързо преди да изхвърча към колата. Нещо много се обърка в тази неделя, която трябваше да е пищен епилог на един още по-разточителен уикенд. Разсипвам натрошени пръчици задоволство покрай табели с промоции и разхвърляни щандове вместо да попивам някъде съдържанието на чаша горещ шоколад.
Първа, втора, десен мигач, паркинг...
Сменихме пластмасата със звън на стъкло, а вместо съмнителна водка и степ, вчера в чашите се плискаше добро червено вино. Нищо, нищо не ни коства да омесваме по-често 200 минути, с паста, сметана, броколи и още вино. Все още не са ни нужни спомени. Никога не са били нужни...
Билла е пълна. Много пълна. Хаос, суетня, странно хвърчащи над главата ми кашони с някакви неща... Двайсет и няколко годишни жени с вид на лелки, с език на лелки, с безумието на жени без възраст потънали в безвремието на вечната досада. Понякога пазаруването истински ме изморява...
Прелетя обратно и донесе същата онази усмивка. В три сутринта, докато крещим на някакви парчета пак си мисля, че може би само съдържанието в чашите се е сменило през тези години. Че още имам късмет и след всички партита, точката на насищане все пак не е дошла. Че силната музика, чудовищното количество цигари и многото алкохол все още могат да ми носят много повече от смърт на мозъчни клетки. И така, сигурно до лятото. Или до някоя щастлива случайност.
Първа, втора, ляв мигач... Пак прехвърча сняг. В неделя следобед улиците са пусти и зимно студени, а хората са на топло в Билла и другите супермаркети, опитвайки се да си набавят допамин през храносмилането си...
Вино и шоколад. Но не завинаги.